Have you read Fallen by Lauren Kate? You liked it (btw it was an amazing book and Cam was such a sweetheart).
So it's sequence, Torment is coming out soon. And around here is a wonderful opportunity for you to win an ARC of the book. If you're interested, go check it out! ;)
четвъртък, 22 юли 2010 г.
събота, 16 януари 2010 г.
Supernatural Season 1
Моята персона най-после се накани да го изгледа и този сериал. И знаете ли какво? Къде, по дяволите, съм била, че да не съм си го изтеглила отдавна?! Както и да е, заслужава си да седна да му пиша ревю в 12 през нощта.
What’s the story, morning glory?
Накратко имаме двама братя (олицетворението на сексапила и причината толкова много хора да се озовали в болницата заради кръвозагуба от носа), Сам (Джаред Падалеки) и Дийн Уинчестър (Дженсън Екълс). Първият се опитва да води нормалния живот на един обикновен човек – има си приятелка, готви се да влезе в училище по право. Това до деня, в който на вратата му (добре де, направо с взлом си влезе) се явява по-големият му брат – Дийн, с една доста неприятна новина – баща им е изчезнал по време на лов. Както името на сериала подсказва, под „лов” не се разбира гоненето на диви прасета с пушка, а преследване, улавяне и, да, разбира се, убиване на свръхестествени същества. Макар и с нежелание, Сам се съгласява да помогне на Дийн.
След неприятен развой на събитията обаче, пребиваването на двамата братя в тъмния Шевролет Импала става за постоянно. Момчетата Уинчестър сега пътуват из Америка, преследвайки всички тези зли същества, доакто търсят баща си, а едновременно с това и демонът убил майка им преди 22 години.
Лично мнение
От моя Twitter:
Това говори добре за сериала, т.е. смятайте го за пристрастителен, независимо с какви (бивши) болни мозъци може да е наблъскан. Има екшън, има комедия, има и малко семейна драма - общо взето обхваща всички жанрове. Нещото, което наистина ме впечатли, беше изобретателността на създателите – историите варираха от добре познати дори в България американски градки легенди до същества, за които въобще никога не съм подозирала. Сериалът е пълен с толкова много информация за паранормалните същества, че спокойно можете да си водите записки с описанието им, с това какво можете и не можете да правите.
Сериалът има и атмосфера. За това определено допринасят и цветовете, и музиката. Всичко сякаш е потопено в една по-зеленикава от обичайното гама, дори когато е тъмно. Това създава впечатлението, че времето никога не е хубаво, че каквото и да става над героите ни е надвиснал мрачен облак. Палитрата, която са използвали, вярвам е доста подходяща за жанра. Саундтракът, освен, че включва някои от любимите рок/метал групи на няколко поколения, е и доста изпипан откъм инструменталната част. В никакъв случай не го гледайте със слушалки, музикалният съпровот придава по-добър ефект на сцената, когато му позволите да изпълни цялата стая.
В ревюто си един критик беше споменал, че между Джаред и Дженсън има доста добра братска химия. И е така. Двамата се справят отлично в ролите си и, признайте си, можете да усетите топлината, която лъха, макар и да са били разделени толкова години и да се карат на максимум всеки 100 мили.
Фенският лексикон:
Любим герой: Сам Уинчестър (да, тийм Сам <333). Той прилича на кученце в първи сезон, само като те погледне и те завладява желанието да отидеш и да го пргърнеш. Разбира се, той не беше само сладура за гушкане, но и можеше да бъде и доста твърд боец. Плюс това обичам умните герои, които всички смятат за смотаняци само защото не са спали с хилядатина мацки и са прочели някоя и друга книга допълнително.
Най-омразен герой: Мег. Боже, самото момиче може и да е било свястно, ама демонът в нея ми лазеше по нервите.
Любим епизод: Provenance, Devil's Trap.
Епизодът, заради когото ми се налага да заспя на Tarkan – Dudu: Asylum (не е истина колко ги мразя такива епизоди и как ме плашат всички подобни сгради).
Honorable mention: сцената, в която Сам разбра, че е отвлечен от хора. Беше толкова изненадан. Всъщност и двамата бяха изненадани.
What’s the story, morning glory?
Накратко имаме двама братя (олицетворението на сексапила и причината толкова много хора да се озовали в болницата заради кръвозагуба от носа), Сам (Джаред Падалеки) и Дийн Уинчестър (Дженсън Екълс). Първият се опитва да води нормалния живот на един обикновен човек – има си приятелка, готви се да влезе в училище по право. Това до деня, в който на вратата му (добре де, направо с взлом си влезе) се явява по-големият му брат – Дийн, с една доста неприятна новина – баща им е изчезнал по време на лов. Както името на сериала подсказва, под „лов” не се разбира гоненето на диви прасета с пушка, а преследване, улавяне и, да, разбира се, убиване на свръхестествени същества. Макар и с нежелание, Сам се съгласява да помогне на Дийн.
След неприятен развой на събитията обаче, пребиваването на двамата братя в тъмния Шевролет Импала става за постоянно. Момчетата Уинчестър сега пътуват из Америка, преследвайки всички тези зли същества, доакто търсят баща си, а едновременно с това и демонът убил майка им преди 22 години.
Лично мнение
От моя Twitter:
Finished Snl S1 for four days (being 7 hours of each of them at school,
spending 6 per day for sleeping and total of one for studing)!
Това говори добре за сериала, т.е. смятайте го за пристрастителен, независимо с какви (бивши) болни мозъци може да е наблъскан. Има екшън, има комедия, има и малко семейна драма - общо взето обхваща всички жанрове. Нещото, което наистина ме впечатли, беше изобретателността на създателите – историите варираха от добре познати дори в България американски градки легенди до същества, за които въобще никога не съм подозирала. Сериалът е пълен с толкова много информация за паранормалните същества, че спокойно можете да си водите записки с описанието им, с това какво можете и не можете да правите.
Сериалът има и атмосфера. За това определено допринасят и цветовете, и музиката. Всичко сякаш е потопено в една по-зеленикава от обичайното гама, дори когато е тъмно. Това създава впечатлението, че времето никога не е хубаво, че каквото и да става над героите ни е надвиснал мрачен облак. Палитрата, която са използвали, вярвам е доста подходяща за жанра. Саундтракът, освен, че включва някои от любимите рок/метал групи на няколко поколения, е и доста изпипан откъм инструменталната част. В никакъв случай не го гледайте със слушалки, музикалният съпровот придава по-добър ефект на сцената, когато му позволите да изпълни цялата стая.
В ревюто си един критик беше споменал, че между Джаред и Дженсън има доста добра братска химия. И е така. Двамата се справят отлично в ролите си и, признайте си, можете да усетите топлината, която лъха, макар и да са били разделени толкова години и да се карат на максимум всеки 100 мили.
Фенският лексикон:
Любим герой: Сам Уинчестър (да, тийм Сам <333). Той прилича на кученце в първи сезон, само като те погледне и те завладява желанието да отидеш и да го пргърнеш. Разбира се, той не беше само сладура за гушкане, но и можеше да бъде и доста твърд боец. Плюс това обичам умните герои, които всички смятат за смотаняци само защото не са спали с хилядатина мацки и са прочели някоя и друга книга допълнително.
Най-омразен герой: Мег. Боже, самото момиче може и да е било свястно, ама демонът в нея ми лазеше по нервите.
Любим епизод: Provenance, Devil's Trap.
Епизодът, заради когото ми се налага да заспя на Tarkan – Dudu: Asylum (не е истина колко ги мразя такива епизоди и как ме плашат всички подобни сгради).
Honorable mention: сцената, в която Сам разбра, че е отвлечен от хора. Беше толкова изненадан. Всъщност и двамата бяха изненадани.
петък, 8 януари 2010 г.
Искам
Искам да крещя, да удрям, да плача. Искам да спра да се чувствам толкова безсилна. Искам поне веднъж и на мен да ми върви, и моите желания да се сбъдват. Искам поне веднъж животът ми да прилича на нещо. Да бъде нещо истинско и осезаемо. Искам да зарежа всичко. Искам да пратя всички на майната им, задето ме преследват, притискат, изстискват. Искам, когато говоря да ме слушат. Искам да не се чувствам невидима. Искам да тичам. Искам да бъда там, където ще се чувствам добре. Искам да обичам, да бъда обичана. Искам приключението на своя живот тук и сега. Искам щастие. Искам живот. Искам любов.
Искам. Искам. Искам.
Не знам защо. Аз просто искам.
Искам. Искам. Искам.
Не знам защо. Аз просто искам.
неделя, 8 ноември 2009 г.
едно голямо тъпо ;//
Стана ми ужасно гадно, почувствах се наистина тъпо. За нещо... малко. Умът ми направо не го побира как е възможно слушалките, които очаквах да си купя толкова много време (6 месеца трябва да има) и специално си ги избирах, бях твърдо решена да похарча първата си стипендия за тях и така и направих, та те прекрасните, уж оригинални и качествени вече се развалиха. Дясната, можете ли да си представите, работи значително по-слабо от лявата. И ако не ми се беше случило да слушам само с лявата, нямаше и да разбера. Което пък значи, че би могло да е и производствен дефект. Но естествено, касовата ми бележка е заключена в онази - омразна сграда общежитието до следващата неделя. Не е ли прекрасна вечер? (Хороскопът да си яде ушите, в неделя не върви на Девите.)
Днес се случи нещо хубаво. Беше премиерата видеото на Somebody To Love на Leighton Meester (която аз направо си обожавам).
Беше премиерата на Добре се е получило наистина - хванало е идеята на песента и има немалко страхотни кадри. Но малко са прекалили с грима на Лейтън - на нея никога не са й отивали тъмните тонове, но пък в последните кадри изглежда добре дори и така. Та общо взето доволна съм от него и се радвам^^
Днес се случи нещо хубаво. Беше премиерата видеото на Somebody To Love на Leighton Meester (която аз направо си обожавам).
Беше премиерата на Добре се е получило наистина - хванало е идеята на песента и има немалко страхотни кадри. Но малко са прекалили с грима на Лейтън - на нея никога не са й отивали тъмните тонове, но пък в последните кадри изглежда добре дори и така. Та общо взето доволна съм от него и се радвам^^
'Nobody ever did it quite like this
Nobody ever did it quite like you'
петък, 23 октомври 2009 г.
giving head(er) xD
Хех, не съм писала от много отдавна. Всъщност единствената ми работа напоследък, мили ми дорогой, по тебе е да ти сменям хедъра. Защото си упражнявам цветовете на PhotoShop-а, не за друго хРКато стана въпрос за нови хедъри, запознай се с поредния. Добре де, Нейт и Блеър вече не са двойка, но пък имат ужасно сладки моменти заедно (нищо, че съм все още само на 6 епизод на 1 сезон). И приличат (физически най-вече) на моите Ричард и Ная, които пък са егати сладурите. Нищо, че имат връзка като от латино-американски сериал. Пак са прекрасни (но не могат да изместят ония вампирсляци Инфериус и Ребека от първото място, за момента де)!
Между другото това е уникалният плакат на GG! Изтекоха ми очите от щастие, когато го намерих. И пак изтичат. Толкова е... Ричард-Наевски.0.0
понеделник, 20 юли 2009 г.
Страхотен ден
бел. авт. Знам, че това НЕ ми е журнала, но аз не съм виновна, че животът ми е изпълнен с прекрасни моменти, пробуждащи у слънчевата ми душица желанието да ги запамети.
Като оставим настрана съня ми, който ме остави хем доволна, хем все едно претърпяла апокалипсис, наистина си беше обикновено утро (но не започвали всяка вълнуваша история през обикновените утрини на хорските съдби?). Като стана въпрос за начала, това не е съвсем започването, но нека просто да споменем, че аз и брат ми сме във Варна у едно приятелско семейсво. Та по същество...
От ясно по-ясно беше, че тоя ден няма да се въртим из къщи. Това стана съвсем очевадно, когато установихме, че и леля Снеже си е тук. Та така поехме от Аспарухово към центъра, където живеят Пандохови. Трябва да отбележа, че от последния път, когато ползвах местния градски транспорт (а това не беше никак скоро), у мен беше останал спомена, че тук билетчето е по-скъпо, от което и да е място, на което съм живяла. Ами все още е така. Може мнението ми да се е запазило основно и заради факта, че в Пловдив се возя на половин цена. Знае ли човек.
Знаете ли, бях забравила колко невероятно земни са всичките ми познати тук. Разбира се, спомнях си, че като малка нито Живка (с година по-голяма), нито Петьо (добре де, не беше ТОЧНО като да се МЪКНЕШЕ постоянно с мен, ама не беше като да ме има за някакво супер малко; бтв 3 години разлика) са ме изолирали, а напротив - гледаха ми горе-долу като на връстник. И това явно ми е повлияло за необяснимото, почти НЕИСТОВО желание да ги видя. Признавам, бях и малко притеснена. Аз и моите предразсъдъци! Но бях приятно изненадана.
И така... Впечатления за Живето. Ами да ви кажа, не е мръднала. Но тя се поддържа, наистина много добре. Отделно, че по принцип е много хубава и чаровна. Между другото беше направила торта (или чийзкейк май беше, във всеки случай - калорийна бомба). Споменава ли съм, че нямам спомен тя да не е била добра в нещо, с което да съм я виждала да се захване? Е, вече да. и най-странното е, че това въобше не ме дразни. Нещо подобно на... ситуацията с Яница. Да, нещо такова е.
Венито също беше пораснала, но като изключим косата й, тя си остава доста различна от брат си и сестра си. Всъщност те са си ИСТИНСКИ брат и сестри (бел. ает. такъв израз ВЪОБЩЕ има ли?) - имат общи черти, на са три напълно отделни личности. Нямам време да ви обяснявам с подробности, но приемете просто, че и Венета не се беше променила особено.
Накрая адаша, a.k.a. Петър. Ама, за Бога, мока да се закълна, че беше по-висок! Едва не си загубих мандибулата на пода, но успях да подтисна чисто първобитните си привички и просто се усмихнах. Леееко по английски, с най-малко отваряне на устата по възможност. Това направо си ме фрапира по ужасява начин.
~.-.~
Тук е частта, в която с леля Краси отидохме да запишем Никола в гимназията, след което се върнахме в изходна позиция или с други думи - у Пандохови. Няма да ви е кой знае колко интересно, като изключим забележката, АВТОРСКАТА забележка, че вървях не малко пеша с невероятните си 10-сантиментрови токчета.
~.-.~
В крайна сметка с Живето тръгнахме на разходка. Общо взето имаше за задача да ме разходи хубаво в посока по избор. Като тръгнахме, ме човъркаше за какво можем да си говорим, но открих, че всъщност разговорът варви леко и гладко. ВСЕ ПАК имаше общи теми. Та... отправихме се към Морската с идеята да оползотворим там поне час (ние май и толкова стояхме). Започнахме с по едно фрапе, което в случая се оказа един вид като фрешовете или по-скоро като Chocofreddo, но можеш и да си смесваш вкусовете. Половин час поне си сръбках от голямата чаша с огромно удоволствие^^ Между другото се чувствах като в Gossip Girl (естествено, може да се дължи и на необяснимия м интерес да го изгледам). Та, защо ли? Ами мотаех се с невероятни обувки, които заедно с чантата ми (небрежно носена около лакета), бяха единствения по-ярък акцент в тоалета ми - къси панталонки и туника без презрамки. И носех чашата с две ръце, леко свити в китките и прилиепени към тялото... Май прекалено много филми гледам.
Та направихме се разходка. И то каква. До Морската, из Морската, покрай брега, после по стълбите (достойни за наказание в седмия кръг на Ада), спирка на пейката и накрая вече побързахме към спирката.
~.-.~
И повече не ви интересува, повярвайте.
Сънят
По принцип сънувам сънища, достойни за Оскар за сценарий. Не знам, трябва да започна да продавам идеите си. Но какво отличава снощния? Ами той комбинираше твърде много неща - и онзи момент с любимия актьор, и чувството за надвиснал Апокалипсис, и безнадежния страх. Имаше ги всичките.
Не съм сигурна как точно започна всичко - дали снимах филм с Джаред Лето или пък бяхме просто приятели, отишли на море - не съм сигурна. А може би бяхме изследователи? Напълно възможно. Той беше прекрасен, както винаги. И знаете ли, в унисон с цялата ситуация, с цялостното усещане, той беше отново Хари от Requiem for a dream. Гмурнахме се във водата на залива, който изглеждаше сякаш изникнал насред гората, а на отсрещния му бряг пък стоеше една от до болка познатите на всички ни търговски курортни улички. Бяхме целеустремени, сякаш знаехме точно на къде, сякаш търсехме нещо. Имахме точна цел.
За момент се зненадах, че плува с двев ръце, ала се сетих, че Хари е просто роля, не реалния живот. И заплувах след него.
Спомням си подводницата, върху която се бях покачила. Подаваше се над водата и изглеждаше като просто малко капанче за закуска, но желязно. Помня, че го питах нещо, той ми отговори, ала вече ми е избледняло какво. Не като да изглеждах объркана, а като че му исках съвет. Все едно го питах как да застана на снимката, която сам щеше да ми направи.
Следващото нещо, запазило се в съзнанието ми, беше бягащият Джаред (или може би Хари? Беше облечен точно като в сцената с телефона). Несъмнено бяхме В подводницата, ала тя изглеждаше като вътрешност на класически космически кораб. Преследваха ни, без съмнение. Изневиделица се оказахме спрели на място с някакъв мъж (тип капитан Немо, като че ли, но бях сигурна, че именно ТОЙ е капитанът на чудната подводница). Той беше жив. Ала никой от екипажа не би трябвало да беше жив. Не беше ли това изчезнала подводница? Да, да, точно така, сега си спомних - стара руска (?) подводница. Обитателите й трябваше да са мъртви от 150 години. И знаете ли, всъщност инцидентът, който трябваше да ги унищожи, той просто ги беше променил. Някои бяха мъртви, не им беше понесло, и от петнадесет бяха останали осмина. А капитанът - той беше жесток, безпощаден. Спомням си как нападна едно момче - а аз знаех, че е именно малко момче, на около десет - което беше станало невидимо за свой ужас.
Вече бяхме на плажа. Нов детайл намери мястото си в съзнанието ми. Инцидентът. Беше свързан с радиация. За секунда потрепнах, тъй като видях родителите си на отсрещния бряг, ала после си припомних, че тя се носеше единствено из водата. Никъде другаде. Двамата се приготвихме за спешното измиване и за последвалата проверка за радиация в телата ни. Ала макар и засилени към поста за радиация (защото такъв имаше), се заковахме намясто. Там вече имаше хора, за които специалистите, облечени в характерните бели дрехи, вече се грижеха. С усмивка, сякаш се приготвяхме да влезем във водата, побързахме да останем само по бански, за да се оттървем възможно най-бързо от заразните дрехи. Говорех ме си. И двамата се надявахме да ни няма нищо.
Беше грешка. Сега бяхме в някаква порутена стаичка, Джаред лежеше на леглото. Аз стоях до него и едва сдържах сълзите си. Лъчевата болест унищожаваше тялото му. И не можех да я спра. Осъзнах значението си - аз бях негова приятелка, аз бях най-близкия му човек. "Обещавам, ще те заобичам." прошепна той едва. Щеше да умре за по-малко от 24 часа, знаех. Кога щеше да започне да ме обича, щом досега не беше? И колко щеше да трае любовта му? Би било под гордостта ми да приема такова нещо, ала той беше изключение. Моето малко изключение.
В следващия момент вече знаех, че беше истина, бе свършен факт. Свих се до него на дървеното легло.
~.-.~
Събудих се. Валеше и духаше. Замислих се за хавлиите на момчетата. Ала бързо реших да оставя проблема настрана. Обърнах се и се свих. Също като в съня си.
~.-.~
Вече бях у дома, ала във Велинград. Знаех, че не там е мястото ми. Бях включила новините, защото очаквах всеки момент новината. Нещо, което вече знаех. И точно тогава го съобщиха. всичко беше свършило. Той беше мъртъв.
Не помня болката си. Всичко ми се губи.
Следващият проблясък е от момента, в който целият екипаж е в апартамента ни. Бяхме и аз и майка ми. Опитвахме се да избягаме, защото бяхме затворници. На злия капитан, разбира се, който вече приличаше на просто призрак - огропен облак дим, с лице, очи и ръце. Не съм сигурна какво точно щеше да ни прави, но си спомням как един по един всички изчезваха. Отиваха долу, в избата.
Спомням си, че исках да избягам. Бях напът да отворя вратата, когато го видях и се ужасих. Още не е избледнял смразяващият страх. Върнах се.
Горе бяха останали само майка ми и един от членовете на екипажа. Бързо събрах разни потребни неща в раницата си. Обясних му, че ще бягаме и го поканих с нас. Той уж се съгласи.
Новият спомен е как бягах отчаяно нагоре. Майка ми първа се втурна в стаята, аз я следвах. Тя искаше да затвори вратата веднага след мен, ала раницатаа ми й пречеше. Попитах я защо се опитва да затвори вратата, а тя ми отвърна (изкрещя по-скоро), че морякът ме е предал. Хвърлих бърз поглед назад. Той вече се беше променил - беше станал по-пълен, като някакъв безхарактерен мазен бизнесмен. Замрънка, заизвинява се, че капитанът му бил обещал да го пощади. Аз бързо се вмъкнах в стаята. Не се съмнявах, че морякът не е оцелял.
Сега ни оставаше само един изход. През прозореца.
Последното, което си спомням, е как поемам по жицата, опъната към гаража.
Не съм сигурна как точно започна всичко - дали снимах филм с Джаред Лето или пък бяхме просто приятели, отишли на море - не съм сигурна. А може би бяхме изследователи? Напълно възможно. Той беше прекрасен, както винаги. И знаете ли, в унисон с цялата ситуация, с цялостното усещане, той беше отново Хари от Requiem for a dream. Гмурнахме се във водата на залива, който изглеждаше сякаш изникнал насред гората, а на отсрещния му бряг пък стоеше една от до болка познатите на всички ни търговски курортни улички. Бяхме целеустремени, сякаш знаехме точно на къде, сякаш търсехме нещо. Имахме точна цел.
За момент се зненадах, че плува с двев ръце, ала се сетих, че Хари е просто роля, не реалния живот. И заплувах след него.
Спомням си подводницата, върху която се бях покачила. Подаваше се над водата и изглеждаше като просто малко капанче за закуска, но желязно. Помня, че го питах нещо, той ми отговори, ала вече ми е избледняло какво. Не като да изглеждах объркана, а като че му исках съвет. Все едно го питах как да застана на снимката, която сам щеше да ми направи.
Следващото нещо, запазило се в съзнанието ми, беше бягащият Джаред (или може би Хари? Беше облечен точно като в сцената с телефона). Несъмнено бяхме В подводницата, ала тя изглеждаше като вътрешност на класически космически кораб. Преследваха ни, без съмнение. Изневиделица се оказахме спрели на място с някакъв мъж (тип капитан Немо, като че ли, но бях сигурна, че именно ТОЙ е капитанът на чудната подводница). Той беше жив. Ала никой от екипажа не би трябвало да беше жив. Не беше ли това изчезнала подводница? Да, да, точно така, сега си спомних - стара руска (?) подводница. Обитателите й трябваше да са мъртви от 150 години. И знаете ли, всъщност инцидентът, който трябваше да ги унищожи, той просто ги беше променил. Някои бяха мъртви, не им беше понесло, и от петнадесет бяха останали осмина. А капитанът - той беше жесток, безпощаден. Спомням си как нападна едно момче - а аз знаех, че е именно малко момче, на около десет - което беше станало невидимо за свой ужас.
Вече бяхме на плажа. Нов детайл намери мястото си в съзнанието ми. Инцидентът. Беше свързан с радиация. За секунда потрепнах, тъй като видях родителите си на отсрещния бряг, ала после си припомних, че тя се носеше единствено из водата. Никъде другаде. Двамата се приготвихме за спешното измиване и за последвалата проверка за радиация в телата ни. Ала макар и засилени към поста за радиация (защото такъв имаше), се заковахме намясто. Там вече имаше хора, за които специалистите, облечени в характерните бели дрехи, вече се грижеха. С усмивка, сякаш се приготвяхме да влезем във водата, побързахме да останем само по бански, за да се оттървем възможно най-бързо от заразните дрехи. Говорех ме си. И двамата се надявахме да ни няма нищо.
Беше грешка. Сега бяхме в някаква порутена стаичка, Джаред лежеше на леглото. Аз стоях до него и едва сдържах сълзите си. Лъчевата болест унищожаваше тялото му. И не можех да я спра. Осъзнах значението си - аз бях негова приятелка, аз бях най-близкия му човек. "Обещавам, ще те заобичам." прошепна той едва. Щеше да умре за по-малко от 24 часа, знаех. Кога щеше да започне да ме обича, щом досега не беше? И колко щеше да трае любовта му? Би било под гордостта ми да приема такова нещо, ала той беше изключение. Моето малко изключение.
В следващия момент вече знаех, че беше истина, бе свършен факт. Свих се до него на дървеното легло.
~.-.~
Събудих се. Валеше и духаше. Замислих се за хавлиите на момчетата. Ала бързо реших да оставя проблема настрана. Обърнах се и се свих. Също като в съня си.
~.-.~
Вече бях у дома, ала във Велинград. Знаех, че не там е мястото ми. Бях включила новините, защото очаквах всеки момент новината. Нещо, което вече знаех. И точно тогава го съобщиха. всичко беше свършило. Той беше мъртъв.
Не помня болката си. Всичко ми се губи.
Следващият проблясък е от момента, в който целият екипаж е в апартамента ни. Бяхме и аз и майка ми. Опитвахме се да избягаме, защото бяхме затворници. На злия капитан, разбира се, който вече приличаше на просто призрак - огропен облак дим, с лице, очи и ръце. Не съм сигурна какво точно щеше да ни прави, но си спомням как един по един всички изчезваха. Отиваха долу, в избата.
Спомням си, че исках да избягам. Бях напът да отворя вратата, когато го видях и се ужасих. Още не е избледнял смразяващият страх. Върнах се.
Горе бяха останали само майка ми и един от членовете на екипажа. Бързо събрах разни потребни неща в раницата си. Обясних му, че ще бягаме и го поканих с нас. Той уж се съгласи.
Новият спомен е как бягах отчаяно нагоре. Майка ми първа се втурна в стаята, аз я следвах. Тя искаше да затвори вратата веднага след мен, ала раницатаа ми й пречеше. Попитах я защо се опитва да затвори вратата, а тя ми отвърна (изкрещя по-скоро), че морякът ме е предал. Хвърлих бърз поглед назад. Той вече се беше променил - беше станал по-пълен, като някакъв безхарактерен мазен бизнесмен. Замрънка, заизвинява се, че капитанът му бил обещал да го пощади. Аз бързо се вмъкнах в стаята. Не се съмнявах, че морякът не е оцелял.
Сега ни оставаше само един изход. През прозореца.
Последното, което си спомням, е как поемам по жицата, опъната към гаража.
Абонамент за:
Публикации (Atom)