Страхотен ден

бел. авт. Знам, че това НЕ ми е журнала, но аз не съм виновна, че животът ми е изпълнен с прекрасни моменти, пробуждащи у слънчевата ми душица желанието да ги запамети.

Като оставим настрана съня ми, който ме остави хем доволна, хем все едно претърпяла апокалипсис, наистина си беше обикновено утро (но не започвали всяка вълнуваша история през обикновените утрини на хорските съдби?). Като стана въпрос за начала, това не е съвсем започването, но нека просто да споменем, че аз и брат ми сме във Варна у едно приятелско семейсво. Та по същество...
От ясно по-ясно беше, че тоя ден няма да се въртим из къщи. Това стана съвсем очевадно, когато установихме, че и леля Снеже си е тук. Та така поехме от Аспарухово към центъра, където живеят Пандохови. Трябва да отбележа, че от последния път, когато ползвах местния градски транспорт (а това не беше никак скоро), у мен беше останал спомена, че тук билетчето е по-скъпо, от което и да е място, на което съм живяла. Ами все още е така. Може мнението ми да се е запазило основно и заради факта, че в Пловдив се возя на половин цена. Знае ли човек.
Знаете ли, бях забравила колко невероятно земни са всичките ми познати тук. Разбира се, спомнях си, че като малка нито Живка (с година по-голяма), нито Петьо (добре де, не беше ТОЧНО като да се МЪКНЕШЕ постоянно с мен, ама не беше като да ме има за някакво супер малко; бтв 3 години разлика) са ме изолирали, а напротив - гледаха ми горе-долу като на връстник. И това явно ми е повлияло за необяснимото, почти НЕИСТОВО желание да ги видя. Признавам, бях и малко притеснена. Аз и моите предразсъдъци! Но бях приятно изненадана.
И така... Впечатления за Живето. Ами да ви кажа, не е мръднала. Но тя се поддържа, наистина много добре. Отделно, че по принцип е много хубава и чаровна. Между другото беше направила торта (или чийзкейк май беше, във всеки случай - калорийна бомба). Споменава ли съм, че нямам спомен тя да не е била добра в нещо, с което да съм я виждала да се захване? Е, вече да. и най-странното е, че това въобше не ме дразни. Нещо подобно на... ситуацията с Яница. Да, нещо такова е.
Венито също беше пораснала, но като изключим косата й, тя си остава доста различна от брат си и сестра си. Всъщност те са си ИСТИНСКИ брат и сестри (бел. ает. такъв израз ВЪОБЩЕ има ли?) - имат общи черти, на са три напълно отделни личности. Нямам време да ви обяснявам с подробности, но приемете просто, че и Венета не се беше променила особено.
Накрая адаша, a.k.a. Петър. Ама, за Бога, мока да се закълна, че беше по-висок! Едва не си загубих мандибулата на пода, но успях да подтисна чисто първобитните си привички и просто се усмихнах. Леееко по английски, с най-малко отваряне на устата по възможност. Това направо си ме фрапира по ужасява начин.

~.-.~
Тук е частта, в която с леля Краси отидохме да запишем Никола в гимназията, след което се върнахме в изходна позиция или с други думи - у Пандохови. Няма да ви е кой знае колко интересно, като изключим забележката, АВТОРСКАТА забележка, че вървях не малко пеша с невероятните си 10-сантиментрови токчета.
~.-.~

В крайна сметка с Живето тръгнахме на разходка. Общо взето имаше за задача да ме разходи хубаво в посока по избор. Като тръгнахме, ме човъркаше за какво можем да си говорим, но открих, че всъщност разговорът варви леко и гладко. ВСЕ ПАК имаше общи теми. Та... отправихме се към Морската с идеята да оползотворим там поне час (ние май и толкова стояхме). Започнахме с по едно фрапе, което в случая се оказа един вид като фрешовете или по-скоро като Chocofreddo, но можеш и да си смесваш вкусовете. Половин час поне си сръбках от голямата чаша с огромно удоволствие^^ Между другото се чувствах като в Gossip Girl (естествено, може да се дължи и на необяснимия м интерес да го изгледам). Та, защо ли? Ами мотаех се с невероятни обувки, които заедно с чантата ми (небрежно носена около лакета), бяха единствения по-ярък акцент в тоалета ми - къси панталонки и туника без презрамки. И носех чашата с две ръце, леко свити в китките и прилиепени към тялото... Май прекалено много филми гледам.
Та направихме се разходка. И то каква. До Морската, из Морската, покрай брега, после по стълбите (достойни за наказание в седмия кръг на Ада), спирка на пейката и накрая вече побързахме към спирката.

~.-.~
И повече не ви интересува, повярвайте.

Сънят

По принцип сънувам сънища, достойни за Оскар за сценарий. Не знам, трябва да започна да продавам идеите си. Но какво отличава снощния? Ами той комбинираше твърде много неща - и онзи момент с любимия актьор, и чувството за надвиснал Апокалипсис, и безнадежния страх. Имаше ги всичките.

Не съм сигурна как точно започна всичко - дали снимах филм с Джаред Лето или пък бяхме просто приятели, отишли на море - не съм сигурна. А може би бяхме изследователи? Напълно възможно. Той беше прекрасен, както винаги. И знаете ли, в унисон с цялата ситуация, с цялостното усещане, той беше отново Хари от Requiem for a dream. Гмурнахме се във водата на залива, който изглеждаше сякаш изникнал насред гората, а на отсрещния му бряг пък стоеше една от до болка познатите на всички ни търговски курортни улички. Бяхме целеустремени, сякаш знаехме точно на къде, сякаш търсехме нещо. Имахме точна цел.
За момент се зненадах, че плува с двев ръце, ала се сетих, че Хари е просто роля, не реалния живот. И заплувах след него.
Спомням си подводницата, върху която се бях покачила. Подаваше се над водата и изглеждаше като просто малко капанче за закуска, но желязно. Помня, че го питах нещо, той ми отговори, ала вече ми е избледняло какво. Не като да изглеждах объркана, а като че му исках съвет. Все едно го питах как да застана на снимката, която сам щеше да ми направи.

Следващото нещо, запазило се в съзнанието ми, беше бягащият Джаред (или може би Хари? Беше облечен точно като в сцената с телефона). Несъмнено бяхме В подводницата, ала тя изглеждаше като вътрешност на класически космически кораб. Преследваха ни, без съмнение. Изневиделица се оказахме спрели на място с някакъв мъж (тип капитан Немо, като че ли, но бях сигурна, че именно ТОЙ е капитанът на чудната подводница). Той беше жив. Ала никой от екипажа не би трябвало да беше жив. Не беше ли това изчезнала подводница? Да, да, точно така, сега си спомних - стара руска (?) подводница. Обитателите й трябваше да са мъртви от 150 години. И знаете ли, всъщност инцидентът, който трябваше да ги унищожи, той просто ги беше променил. Някои бяха мъртви, не им беше понесло, и от петнадесет бяха останали осмина. А капитанът - той беше жесток, безпощаден. Спомням си как нападна едно момче - а аз знаех, че е именно малко момче, на около десет - което беше станало невидимо за свой ужас.

Вече бяхме на плажа. Нов детайл намери мястото си в съзнанието ми. Инцидентът. Беше свързан с радиация. За секунда потрепнах, тъй като видях родителите си на отсрещния бряг, ала после си припомних, че тя се носеше единствено из водата. Никъде другаде. Двамата се приготвихме за спешното измиване и за последвалата проверка за радиация в телата ни. Ала макар и засилени към поста за радиация (защото такъв имаше), се заковахме намясто. Там вече имаше хора, за които специалистите, облечени в характерните бели дрехи, вече се грижеха. С усмивка, сякаш се приготвяхме да влезем във водата, побързахме да останем само по бански, за да се оттървем възможно най-бързо от заразните дрехи. Говорех ме си. И двамата се надявахме да ни няма нищо.

Беше грешка. Сега бяхме в някаква порутена стаичка, Джаред лежеше на леглото. Аз стоях до него и едва сдържах сълзите си. Лъчевата болест унищожаваше тялото му. И не можех да я спра. Осъзнах значението си - аз бях негова приятелка, аз бях най-близкия му човек. "Обещавам, ще те заобичам." прошепна той едва. Щеше да умре за по-малко от 24 часа, знаех. Кога щеше да започне да ме обича, щом досега не беше? И колко щеше да трае любовта му? Би било под гордостта ми да приема такова нещо, ала той беше изключение. Моето малко изключение.
В следващия момент вече знаех, че беше истина, бе свършен факт. Свих се до него на дървеното легло.

~.-.~
Събудих се. Валеше и духаше. Замислих се за хавлиите на момчетата. Ала бързо реших да оставя проблема настрана. Обърнах се и се свих. Също като в съня си.
~.-.~

Вече бях у дома, ала във Велинград. Знаех, че не там е мястото ми. Бях включила новините, защото очаквах всеки момент новината. Нещо, което вече знаех. И точно тогава го съобщиха. всичко беше свършило. Той беше мъртъв.
Не помня болката си. Всичко ми се губи.
Следващият проблясък е от момента, в който целият екипаж е в апартамента ни. Бяхме и аз и майка ми. Опитвахме се да избягаме, защото бяхме затворници. На злия капитан, разбира се, който вече приличаше на просто призрак - огропен облак дим, с лице, очи и ръце. Не съм сигурна какво точно щеше да ни прави, но си спомням как един по един всички изчезваха. Отиваха долу, в избата.
Спомням си, че исках да избягам. Бях напът да отворя вратата, когато го видях и се ужасих. Още не е избледнял смразяващият страх. Върнах се.
Горе бяха останали само майка ми и един от членовете на екипажа. Бързо събрах разни потребни неща в раницата си. Обясних му, че ще бягаме и го поканих с нас. Той уж се съгласи.
Новият спомен е как бягах отчаяно нагоре. Майка ми първа се втурна в стаята, аз я следвах. Тя искаше да затвори вратата веднага след мен, ала раницатаа ми й пречеше. Попитах я защо се опитва да затвори вратата, а тя ми отвърна (изкрещя по-скоро), че морякът ме е предал. Хвърлих бърз поглед назад. Той вече се беше променил - беше станал по-пълен, като някакъв безхарактерен мазен бизнесмен. Замрънка, заизвинява се, че капитанът му бил обещал да го пощади. Аз бързо се вмъкнах в стаята. Не се съмнявах, че морякът не е оцелял.
Сега ни оставаше само един изход. През прозореца.
Последното, което си спомням, е как поемам по жицата, опъната към гаража.

Сливи, слънце и перли

Everywhere that I go, people know me by the way I flow
I keep it moving in the right direction
And everyday you know that's how I'm living
It's alright

29. 06. 2009 – Петровден, последен ден с учебни занятия и най-хубавият от векове насам
или
сливи, слънце и перли

Нека отбележа като за начало, че този ден имах имен ден, което само по себе си бе предпоставка за нещо по-специалничко и по-весело. Да не говорим, че си бяхме набелязали деня като ден за плаж, последно събиране и общо взето народно веселие. Ничие утро май не беше кой знае колко особено – аз станах безбожно рано, за да пътувам за Пловдив; Яничка вероятно е станала преди седем, за да си направи косата и прочее, и прочее; Мимето е станала най-късно, 20-тина минути преди училище, след което веднага е надула радиото, и т.н. Всъщност трябва да се отбележи, че този ден нашата компанийка се състоеше кажи-речи от нас трите (момчетата не ги броим, тях не ги видяхме горе-долу цял ден).
Училището беше голяма почерпка – двама в класа с големи бонбонени кутии. Естествено, най-съществената ми работа през тези 5 „учебни” часа бе да пиша бележници с Яница и Гери. След което нашето трио (аз, Яц и Мим) се понесе към общежитието, където се събрахме във вечната щаб-квартира – стаята на Яца. И докато се дивях на чудно изработената им от вчера картонена табла, придружена от най-сладките и огромните зарчета и червени и зелени кръглички пулчета, на които пишеше имената им, се заговорихме какво ще правим през целия ден. „Ще се събираме ли?” – успех! Съвсем на шега предложих да се въоражим с двете кутии сладки, които носех за почерпка, + пакета семки + плодовете, които имахме, + нещо за пиене + сладолед и така трите да седнем вечерта по женски и да изгледаме двата епизода на „Перла”. Невероятно, но идеята ми беше приета с огромно желание, и то на секундата.
Но какво да правим 8 часа? Докато се водеше оживен спор да ходим ли на плаж или не, се загледахме през прозореца, през който се подаваха (вече обраните от разни гости и обитатели на стаята) клони на сливовото дърво. Мимето си откъсна една и каза, че ще ги изчака да позреят още малко. И тогава се усети, че на другия ден си тръгваме. Идеята, която ни последва бе: Няма да им простим! На нито една слива! Резултатът – набрахме поне килограм сливи. Как стана това?

12:30 Готварска програма
Ами рецептата е проста: взимате три момичета (без някакви по-особени изисквания, само с малко повече хъс за работа), един широко отворен прозорец на средностатистическа общежитиена стая, бюро и стол под него и, за по-ефектно придърпване, парцал за под. О, да не забравяме купите, в които да се приберат плодовете!
Начин на приготвяне:
Първо се започва от най-близките клони, т.е. онези, от които можете да берете без проблем или само с подръпването им. Ошушквате ги докрай, перфектно. После си избирате други клони. Те вече вероятно ще да са по-далечни. Решението подлежи на логика – започвате да дърпате други клони, така че да завъртите желаните към вас или да ги приближите максимално. Сега вече идва най-забавната част – онази, в която сте прегърнали клоните панически с цел да не ги изпуснете, целите сте в листа и вейчици, по вероятност наполовина висящи през прозореца и заливащи се от смях. Миксът се допълва (и достига своята кулминация), когато използвате парцала, за да придърпате най-най-далечните клони, които, подлежащо на законите на Мърфи, имат най-хубавите плодове. Невероятно, но всичко това предизвиква див смях и детска лигня, луди писъци и неизмеримо забавление.
Прибавя се адреналин и удоволствие навкус;)

14:00 С деца на басейн:)
Филм, 150 мин., България. Място на снимки: хотел „Санкт Петербург”, гр. Пловдив.
Реално погледнато, не се случи нещо особено специално. По-скоро това беше по-ценно като събитие и начин да си оползотворим последния ден заедно. Бяхме си пак само тричките, но въображени с музика, кръстословици и крем. Този път бяха отворени и двата басейна и успяхме да си поплуваме като хората. Много по-добре всъщност. За опита си за удавяне (нещастен случай, докато едновременно си връзвах косата и се смеех на 2м дълбочина) получавам номинация за „Оскар” заради зрелищността на сцената и нейните сатирични достойнства. Да не забравяме и че ми се обадиха, че печеля награда от Егмонт^^

20:00 Перла – сериал, Турция, еп. 13 и 14
Бяхме само аз и Мимето, но си беше страхотно със сока от червен портокал, семките, бисквитите и разбира се, сериала/Мехмед^^ Беше си забавно и съвсем по женски. Не беше зрелищно, но беше добър начин да се „изпратим”, както казваме.

Този ден си легнах рано~~~