Сънят

По принцип сънувам сънища, достойни за Оскар за сценарий. Не знам, трябва да започна да продавам идеите си. Но какво отличава снощния? Ами той комбинираше твърде много неща - и онзи момент с любимия актьор, и чувството за надвиснал Апокалипсис, и безнадежния страх. Имаше ги всичките.

Не съм сигурна как точно започна всичко - дали снимах филм с Джаред Лето или пък бяхме просто приятели, отишли на море - не съм сигурна. А може би бяхме изследователи? Напълно възможно. Той беше прекрасен, както винаги. И знаете ли, в унисон с цялата ситуация, с цялостното усещане, той беше отново Хари от Requiem for a dream. Гмурнахме се във водата на залива, който изглеждаше сякаш изникнал насред гората, а на отсрещния му бряг пък стоеше една от до болка познатите на всички ни търговски курортни улички. Бяхме целеустремени, сякаш знаехме точно на къде, сякаш търсехме нещо. Имахме точна цел.
За момент се зненадах, че плува с двев ръце, ала се сетих, че Хари е просто роля, не реалния живот. И заплувах след него.
Спомням си подводницата, върху която се бях покачила. Подаваше се над водата и изглеждаше като просто малко капанче за закуска, но желязно. Помня, че го питах нещо, той ми отговори, ала вече ми е избледняло какво. Не като да изглеждах объркана, а като че му исках съвет. Все едно го питах как да застана на снимката, която сам щеше да ми направи.

Следващото нещо, запазило се в съзнанието ми, беше бягащият Джаред (или може би Хари? Беше облечен точно като в сцената с телефона). Несъмнено бяхме В подводницата, ала тя изглеждаше като вътрешност на класически космически кораб. Преследваха ни, без съмнение. Изневиделица се оказахме спрели на място с някакъв мъж (тип капитан Немо, като че ли, но бях сигурна, че именно ТОЙ е капитанът на чудната подводница). Той беше жив. Ала никой от екипажа не би трябвало да беше жив. Не беше ли това изчезнала подводница? Да, да, точно така, сега си спомних - стара руска (?) подводница. Обитателите й трябваше да са мъртви от 150 години. И знаете ли, всъщност инцидентът, който трябваше да ги унищожи, той просто ги беше променил. Някои бяха мъртви, не им беше понесло, и от петнадесет бяха останали осмина. А капитанът - той беше жесток, безпощаден. Спомням си как нападна едно момче - а аз знаех, че е именно малко момче, на около десет - което беше станало невидимо за свой ужас.

Вече бяхме на плажа. Нов детайл намери мястото си в съзнанието ми. Инцидентът. Беше свързан с радиация. За секунда потрепнах, тъй като видях родителите си на отсрещния бряг, ала после си припомних, че тя се носеше единствено из водата. Никъде другаде. Двамата се приготвихме за спешното измиване и за последвалата проверка за радиация в телата ни. Ала макар и засилени към поста за радиация (защото такъв имаше), се заковахме намясто. Там вече имаше хора, за които специалистите, облечени в характерните бели дрехи, вече се грижеха. С усмивка, сякаш се приготвяхме да влезем във водата, побързахме да останем само по бански, за да се оттървем възможно най-бързо от заразните дрехи. Говорех ме си. И двамата се надявахме да ни няма нищо.

Беше грешка. Сега бяхме в някаква порутена стаичка, Джаред лежеше на леглото. Аз стоях до него и едва сдържах сълзите си. Лъчевата болест унищожаваше тялото му. И не можех да я спра. Осъзнах значението си - аз бях негова приятелка, аз бях най-близкия му човек. "Обещавам, ще те заобичам." прошепна той едва. Щеше да умре за по-малко от 24 часа, знаех. Кога щеше да започне да ме обича, щом досега не беше? И колко щеше да трае любовта му? Би било под гордостта ми да приема такова нещо, ала той беше изключение. Моето малко изключение.
В следващия момент вече знаех, че беше истина, бе свършен факт. Свих се до него на дървеното легло.

~.-.~
Събудих се. Валеше и духаше. Замислих се за хавлиите на момчетата. Ала бързо реших да оставя проблема настрана. Обърнах се и се свих. Също като в съня си.
~.-.~

Вече бях у дома, ала във Велинград. Знаех, че не там е мястото ми. Бях включила новините, защото очаквах всеки момент новината. Нещо, което вече знаех. И точно тогава го съобщиха. всичко беше свършило. Той беше мъртъв.
Не помня болката си. Всичко ми се губи.
Следващият проблясък е от момента, в който целият екипаж е в апартамента ни. Бяхме и аз и майка ми. Опитвахме се да избягаме, защото бяхме затворници. На злия капитан, разбира се, който вече приличаше на просто призрак - огропен облак дим, с лице, очи и ръце. Не съм сигурна какво точно щеше да ни прави, но си спомням как един по един всички изчезваха. Отиваха долу, в избата.
Спомням си, че исках да избягам. Бях напът да отворя вратата, когато го видях и се ужасих. Още не е избледнял смразяващият страх. Върнах се.
Горе бяха останали само майка ми и един от членовете на екипажа. Бързо събрах разни потребни неща в раницата си. Обясних му, че ще бягаме и го поканих с нас. Той уж се съгласи.
Новият спомен е как бягах отчаяно нагоре. Майка ми първа се втурна в стаята, аз я следвах. Тя искаше да затвори вратата веднага след мен, ала раницатаа ми й пречеше. Попитах я защо се опитва да затвори вратата, а тя ми отвърна (изкрещя по-скоро), че морякът ме е предал. Хвърлих бърз поглед назад. Той вече се беше променил - беше станал по-пълен, като някакъв безхарактерен мазен бизнесмен. Замрънка, заизвинява се, че капитанът му бил обещал да го пощади. Аз бързо се вмъкнах в стаята. Не се съмнявах, че морякът не е оцелял.
Сега ни оставаше само един изход. През прозореца.
Последното, което си спомням, е как поемам по жицата, опъната към гаража.